Не намирах смисъл

Веселина Денчева

Нищо не можеше да изтрие болката от лицето ми, нищо не можеше да ме откъсне от мислите ми и никой не момееше да ме спаси от страховете ми. Но аз не бях луда, дори бях твърде нормална за тях. Те не ме оцениха, не погледнаха вътре в мен и именно оттам започна моят АД. Бяха виновни моята невинност и тяхната злоба, моята смиреност и тяхната безчувственост, но най-вече - моето безсилие. Чувствах се неспособна да се опълча,
да спра омразата, която всеки ден се сипеше върху мен. Нямах воля и смелост да бъда друга. Вече беше късно да се променя и всичко, което ме заобикаляше, ставаше все по-нормално.Това беше просто моето ежедневие и аз се примирих с подигравките и обидите, с ударите и присмеха им. Дните за мен бяха еднакви, Всичко стана сиво и еднообразно. Не намирах смисъл. Всяка сутрин да отварям очи и още първата ми мисъл да ме потапя в бездната на моята болка. Всичко заобикалящо загуби своето значение, дори и животът ми. Не намирах разумен
начин, но трябваше да се освободя от това бреме. Не можех да се изправя срещу тях, няма­ше как да им се противопоставя. Те бяха по-силни от мен и аз бях жертва на тази сила през всеки един ден от жалкото си съществуване. Всеки път, когато се взирах в лицето си и там не виждах нищо мое. Хилядите белези не бяха причината за това. Те бяха изтръгнали душата ми, вярата и надеждата ми в доброто. А сега аз бях безлична, захвърлена и сама. Обществото не ме приемаше такава, каквато съм, и аз трябваше да се примиря с това.

Стоях сама вкъщи, но дори там не се чувствах сигурна. Мислите ми бяха замъглени и единствено търсех път за бягство. Вече бях решена и нямаше нищо, което да ме спре. Трябваше да сложа край и така щеше да е най-добре за всички. Замислих се за миналото ми, за това, струвало ли си е всичко, дали изобщо заслужавам живота си. И така ненадейно открехнах вратата на всички прекрасни спомени, на всички незабравими мигове.

Спомних си за хората, които бях изтрила от спомените си, които ми бяха дали толкова много и все още ми дават. През всичките тези години нито веднъж не срещнах погледите им, не откликнах на добротата и обичта им. Да, аз бях такава глупачка, че не ги потърсих толкова дълго време, не им дадох път към мен. Едно общество ме отхвърляше, но друго - не. Те са най-близките ми хора и се интересуват от мен повече от всички други на този свят. Именно семейството ми ме измъкна от моята бездна, даде ми подкрепа и обич, за да се изправя и с гордо вдигната глава да продължа напред.