130 години по-късно... Звучи като част от субтитрите на някой холивудски филм. Историята продължава, а всеки един от нас е герой в нея. Ходът на времето е непрекъснат и необратим, но за българите днес той е белязан. Когато се ражда Исус

Христос, Божият син, човечеството разсича летоброенето си на две - годините преди и годините след Първото Пришествие. В сърцето на българския народ времето също е разсечено на две от годината 1878, когато се сбъдва Oсвобождението на България от турско робство. Но тази преломна точка съвсем не е това, което наистина може да развълнува сърцето. Ако тя е начало, то длъжни сме да разберем на какво точно е бил сложен край.

Кое всъщност буди интерес? Нима това е датата 3-ти март 1878 г., когато е подписан Санстефанският мирен договор и когато България за пръв път стъпва на твърда земя по пътеката към своята независимост? Може ли да вълнува това събитие само по себе си? Това е датата, на която трябва да поспрем и да обърнем глава назад към трънливото минало, към "другото време", получило своя край. То представлява същината на българското Освобождение. Защото ситият не е гладен и само гладният знае какво струва храната. Какво е свободата, това трябва да попитате роба, но не думите му са нужни, защото по-силно от тях е усещането му за свобода, едно толкова силно усещане, че може да бъде изразено единствено в действия. Че може ли с думи да се измоли свободата? Революцията признава една-единствена валута и това е кръвта, която напоява българските земи. Жестока цена е животът, защото е безценен.

Това, което наистина ме вълнува сега, 130 години след Освобождението на България, е дали мога да си представя какво е да дадеш живота си за своята родина. Може ли моят ограничен човешки ум да побере мисълта за грандиозната саможертва на борците за свобода? Опитам ли се да си го помисля, сякаш излизам извън кожата си, не мога да си намеря място от вълнение, започвам да копнея да дам най-доброто от себе си в своя живот, защото се чувствам толкова малка и безсмислена. А не мога да се осмеля; пет века ли ще са нужни, за да скъсам оковите си? Не, петте века са минало вече. Само споменът за тях трябва да е достатъчен, за да ни даде сила да се опълчим срещу всеки, който би посегнал на българското. Защото кръвта на нашите предци наистина ни е белязала - с отговорност към тяхната памет. Те са дали живота си за България, но България - това сме ние, всеки един от нас. Когато българите са умирали за свободата, те са не са умирали само за своята свобода, а и за нашата свобода - свободата на всички, които ще населяват бъдещето.

Нека живеем свободно - така, както са искали да живеят предците ни в нашата свободна страна и, ако е възможно, нека я обичаме, както са я обичали поробените българи.. А войната - тя никога не стихва, но е дошло едно ново време, едно мирно време, което изисква да бъде градено не от смъртта, а от достойните ни животи - нашето ново бойно поле. Преди да се постигне Освобождението на България е била постигната духовната свобода на народа - за нейното запазване продължаваме да се борим 130 години по-късно.