Беше есен, беше нощ...

- Славейче, откъсни ми едно от твоите перца – дори да бъде най-малкото! – помоли се Луната на славея.

- Перата ми са така крехки и меки – не мога да ти дам нещо толкова красиво. То е само мое.

- Но защо? Нима се страхуваш от нещо?

- Да, страх ме е от болката, която ще изпитам, когато отскубна перцето.

- Но аз имам нужда от него. Ти имаш много, а аз искам само едно.

- Защо? Ти не можеш да го докоснеш, не можеш да го накараш да стигне до теб. За какво ти е тогава?

- За да го обичам! – каза тъжна Луната и скри лицето си зад един облак.

- Къде изчезна? Защо се криеш? Нима се натъжи от думите ми? А и как така искаш да го обичаш – това го могат само хората.

- Не, славейче – показа се отново Луната – все още си малко, за да разбереш, че за любовта няма измерения, няма закони, няма правила...

- Нима искаш да кажеш, че и аз мога да се науча да обичам?

- Разбира се, че можеш! Можеш да се научиш да обичаш и да даваш любовта си.

- Но как? Сърчицето ми е толкова малко, че едва ли може да побере и трохица обич.

 - Не е важно колко голямо е сърцето ти, а колко е силна любовта, която то дава и получава в замяна.

- Но как мога да разбера на кого да давам обичта си и кой я заслужава?

- Това, славейче, не се разбира с разума – то просто се случва, изгрява вътре в теб, както изгрева се ражда бажно на хоризонта.

- А от любовта боли ли?

- Да, боли, но ти не бива да се плашиш от нея – винаги се стреми любовта ти да бъде по-силна от болката – това е най-истинската болка – тази от любов.

- Но защо тогава се страхувам да ти откъсна от перата ми – аз не ги обичам и те не ми даряват любовта си?

- Напротив. Страхът от болката, която можеш да изпиташ щом дръпнеш перцето – е любов. То е част от теб – всяко едно такова те прави по-красив. Да, мъничко е, но е твое собствено. И когато го откъснеш, за да го дадеш на мен – ти ще ми дадеш частица от любовта си.

- Жалко, че няма да може да стигне до теб, за да го погалиш – каза славеят, откъсвайки едно от перцата си.- Заболя ме малко, но щом това перце би ти донесло щастие – струва си болката, която изпитах.

- Да, любовта поражда и болка. Но ти не се безпокой – аз нямам нужда да го галя, за да го обичам. На мен ми стига, мислейки за него, да знам, че му даряван любовта си... Колкото и далече да сме един от друг, любовта ми към него ще ме кара да го усещам така, сякаш е паднало върху най-близката звезда до мен... Вятърът ще го понесе леко, ще потанцува заедно с пчелите – те ще го понесат на крилцата си и бавно ще го пуснат върху листата на черната роза, която расте под твоето гнездо.

- Не, не може да е вярно – каза си славеят.-Сигурно сънувам. Откъде си разбрала всичко това? Откъде научи за любовта?

- Миналата нощ вятърът бе довял сълза – кристална и чиста. Паднала бе върху листата на черната роза. Сълзата ми разказа за славея, който се страхувал да повярва в любовта, и който не желаел да откъсне перце на слънцето. Тогава слънцето отронило тази сълза и бавно я спуснало по един от лъчите си. Помолило вятъра да я остави на място, на което славеят би я видял, за да му напомня за болката, която му причинил. Сълзата била малка, но побирала в себе си болката на всеки един слънчев лъч. И в тази-същата нощ-аз осветих розата и сълзата като бисер проблясна между черните и листа. Славеят, подмамен от блясъка и – полетя от гнездото и грабна сълзата. Погледнах към него и в същия миг той падна в розата...Това беше Слънчовата сълза...Славеят бе изпитал цялата болка на слънцето, която то бе пратило по сълзата. Сега той не можеше да пее – собственият му страх му бе отнел най-красивото – да се научи да обича и да бъде обичан.

Преди да се скрие напълно Луната погледна перцето. То лежеше, сгушено между кадифените листа на розата, и търпеливо чакаше да дойде следваща нощ. Не се страхуваше, защото знаеше, че там някъде, някой свети нощем за него, някой го обича...
Беше есен, беше нощ...

Моника - 9 б