В навечерието на празника...

ме спохождат различни мисли и настроения. Пролетно е – в града ни люляковите пъпки вече се усмихват и щедро заразяват с аромата си и моето настроение. Настроение, което мога да нарека “ловешко” и което много хора, мисля, че ще припознаят като свое...А щом хълмът срещу моя прозорец се обагри в лилаво...идва и тръпката на очакването...Празникът на моето училище наближава...И това е ден, който ме вълнува разнопосочно...Него чакам като бивш ученик / и това неволно ме кара отсега да се усмихвам – пак ще срещна хора, с които животът реално рядко ме събира, но с които има какво да си кажа, с които знам как да се веселя, чието открито и естествено поведение ме привлича/. Това са те, с които “пет години всичко си делил” и които няма как да забравиш, чиито лица греят при всяка среща не само защото тя ни напомня за детството и младостта...

От друга страна Празникът за мен е и вълнението на учителя, който чака своите “пораснали” ученици. Ето моят втори клас има 10-годишен юбилей. Випускът, завършил преди пет години, също се събира и ми се обади...Тук пролетта буди любопитството ми да разбера кой “с какво се е преборил и какво е надживял”. И макар че в съвременния електронен свят често ги срещам в безкрайното Интернет пространство независимо дали са в Ню Йорк, Сеул, Чикаго или Лондон, чисто човешката тръпка от предстоящата среща “тук и сега” ме прави неспокойна по особен начин, защото това са срещи не само заради миналото, а и заради бъдещето, заради всичко, което тепърва ни предстои...

И не на последно място Празникът за мен са и задачите, ангажиментите, отговорностите ми на учител на настоящите ми ученици...И тогава чувствата стават и други...Въпросите са не само вълнуващи, но и режещи...Защо понякога делим училищния живот на “наш” /разбирай ученически/ Фест и техен / разбирай “даскалски”/ Празник? Не е ли общ Училищният ни живот? Защо бившите резервират шест месеца предварително полети от всички краища на света, за да си дойдат, а част от днешните си хващат куфарчетата предния ден и хукват към Белене, Троян, Севлиево –места, където така и така пак ще отидат... И трябва ли и те някой ден да станат част от големите Ню Йорк, Сеул, Чикаго или Лондон, за да ги подгони ароматът на люляците през пролетта към нашия град...Ами нали пропускат настоящето...За какво ще си говорят след време и ще си говорят ли. Какво трябва да направим ние, учителите, за да има за какво да си говорим след време с нашите днешни ученици. Може ли да има след време “кълна се да сторя аз за теб, каквото мога”, ако не си бил наистина част от абсолютно всичко, което е училищният живот. Ако не си плакал заедно с приятел, ако вдъхновен не си пял от сцената или от залата на някой Фест, ако ни си сътворил история за училищния вестник, ако не си спорил поне веднъж с учител в клас, за да защитаваш своята кауза, ако не си се вълнувал като участник или публика от това, което става в театралния салон по време на Пиесата, ако не си подкрепял любимия спортен училищен тим, ако не си бил сам част от този тим, ако не си избягал от час, ако не си бил победител в олимпиада, ако не си бил участник в международен обмен, ако не си изпълнил поне един училищен проект, ако, ако , ако...Животът ни в училище разбирам като съпричастие, участие, ангажимент. Въобще като действие...А понякога това не се случва...Къде е ключът към промяната...Имаме ли нужда от нов Празник? Знаят ли настоящите защо празнуваме през пролетта...Казваме ли им ние – възрастните, защо е така...Нямат край въпросите ми...

Люлечно е в родния ми град и ведро. Искам тази ведрост да грее от лицата на всички в предстоящата седмица. Затова като за начало призовавам настоящите да се вгледат в лицата на бившите, да се опитат да разгадаят емоциите, които ги свързват. В празничната нощ нека минат през който и да е ресторант /ресторантът в хотел “Ловеч” е култов обаче/ и да изтанцуват поне един танц с онези чудни хем пораснали, хем млади хора, голяма част от които управляват световни компании, но за миг са забравили ритъма на обичайния си живот, за да живеят в един друг Ритъм, който не могат да забравят. Защото точно този Ритъм им е отворил вратите към големия свят! И това е Ритъмът на Люляковия град и на онова Училище, което за всички носи краткото име Езиковата...Почувствайте Ритъма, оставете се той да ви завладее! Създайте свой незабравим Ритъм!

Нека бъде Празник!

Радина Попова